Богатите също плачат

Има един въпрос, който никой не смее да зададе на глас: защо цял свят — от Москва до Манила, от Багдад до Бургас — спря да диша заради едно мексиканско сираче? Образованите ще ви кажат, че е било простащина. Че гладният за зрелища пролетариат се е нахвърлил на евтината емоция като на топъл хляб. Удобна теза. И напълно погрешна.

Истината е, че „Богатите също плачат“ следва най-стария чертеж, който човечеството познава. Мариана е прогонена от родния дом, слиза в чуждия свят на богатите, преминава през огъня на интригите и предателствата, губи детето си и пропада в най-тъмната бездна — за да се завърне накрая преобразена. Това не е сапунка. Това е мит, облечен в престилка на прислужница. И точно затова заговори на всеки език: защото под дублажа всеки народ разпозна собствената си приказка.

А боли, защото новелата е гола, не примитивна — и голотата казва истината, която по-умните жанрове прошепват със страх: че класата не е икономика, а съдба, и че единственото, което бедният носи и богатият не може да открадне, е достойнството. Вероника Кастро не играе Мариана — тя я носи като обвинение. И ето капана на самото заглавие: обещава ви утеха — вижте, и богатите страдат — а всъщност ви се присмива. Богатите плачат не от мъка, а защото сълзата е първото, което не се купува. Петдесет години по-късно едно сираче от една отдавна отминала година още държи там, където скъпи продукции с цялата си позлата се забравят до петък. Не защото е по-добро. А защото не лъжеше за това какво е.